Луната плахо зъзне недоспала...
Ах тези нощни спомени – вандали. С копита всеки паметта ми тъпче,
напразно нежно вън Луната гали на мрака чер коприненото гръбче,
звездици му дарява, да замърка. Напразно, остри нокти вади той,
издрасква стих в душата ми. Побъркан, съня ми взе и нощния покой.
Оглеждам се, съвсем непроменени, край мен прелитат минали вини,
в отдавна непотребните антени смехът на младост минала звъни.
Поляга мракът. В скута ми постеля намерил е, заприда моят стих
и думи кръстопътища разделят нощта на две – простих и не простих.
Луната плахо зъзне недоспала, не смогна мрака тя да укроти,
подава ми звездица на раздяла и тихо шепне — "На! Вземи я ти,
за да ти свети, ако зла обида денят ти носи, болка и печал,
а мракът нови стихове заприда, с откраднат сън дълбоко е заспал."
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
