Лутане
Имаше едно безвремие,
в което се учехме на прошка.
Имаше едно безвремие,
в което се учихме да забравим.
Учихме се на вяра в себе си,
учихме се да помним...
Но паметта се изтърка,
премина през облаци
от забравени грешки,
посърна и после потъна.
Някога, някъде бяхме заедно.
Душите ни търсеха пристан.
А болката като съдница вечна
отряза съдбите през рамото.
И вече не вярвахме никому.
Въртяхме се в кръг.
Измъчена мисъл и страх
завладяха сърцата ни.
Ментално. Обърнахме се надолу.
Главите ни гледаха ада.
Времето не научи и нас.
А болката остана забита в оковите
на робското мислене.
Не забравяш. И още по-трудно прощаваш.
А паметта се изтърка от циклене
и разярена връз прашния под
изтрещя и продъни тишината
с отекващия в стените на кухата мисъл
вой. Самотен. И мъртъв.
Някога, някъде бяхме ние.
И се въртяхме в кръг.
И циркулирахме нежно
и леко изнервени, даже леко ранени.
И в страх се смущавахме
даже от себе си.
Да изчистим оковите искахме,
но нямахме смелост.
Да възкресим лудостта справедлива желаехме,
но нямахме себе си вече,
за да повярваме отново във нас.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Криста Всички права запазени
