Лутане
Имаше едно безвремие,
в което се учехме на прошка.
Имаше едно безвремие,
в което се учихме да забравим.
Учихме се на вяра в себе си,
учихме се да помним...
Но паметта се изтърка,
премина през облаци
от забравени грешки,
посърна и после потъна.
Някога, някъде бяхме заедно.
Душите ни търсеха пристан.
А болката като съдница вечна
отряза съдбите през рамото.
И вече не вярвахме никому.
Въртяхме се в кръг.
Измъчена мисъл и страх
завладяха сърцата ни.
Ментално. Обърнахме се надолу.
Главите ни гледаха ада.
Времето не научи и нас.
А болката остана забита в оковите
на робското мислене.
Не забравяш. И още по-трудно прощаваш.
А паметта се изтърка от циклене
и разярена връз прашния под
изтрещя и продъни тишината
с отекващия в стените на кухата мисъл
вой. Самотен. И мъртъв.
Някога, някъде бяхме ние.
И се въртяхме в кръг.
И циркулирахме нежно
и леко изнервени, даже леко ранени.
И в страх се смущавахме
даже от себе си.
Да изчистим оковите искахме,
но нямахме смелост.
Да възкресим лудостта справедлива желаехме,
но нямахме себе си вече,
за да повярваме отново във нас.
© Криста All rights reserved.
