Достига лятото предела си

на щедрост без задръжки.

Пронизва ни слуха и хорът на цикадите,

полепнали по старите привички.

Преди началото на края се стараят

да задържат за още малко

ефимерната ни усетливост за значимост,

че сме вечни и незаменими божи птички.

Вулканът огнен е събуден, чака дан,

издишва тежко, гневна лава тлее.

Красиво зарево, възторг и ужас спотаен,

доколкото е верен погледът ни изумен

през слънчевите очила. Поне за миг сме защитени.

Ще се помаем в гледката и продължим:

с непомерна за сърцето тежест или с леконравие,

присъщо на щурците, без умисъл за утрешния ден.

Подир един единствен миг ще стане ясно

и везните безпощадно ще отмерят -

импулс към дъното до пепелта на крайната печал

или към пурпура на богоравна същност.