Любов без овации

Защо ли възхвалявам любовта ни?

Нима е тема на открит урок?

Дали на някой пука му? Едва ли.

Човеците за всичко имат гроб.

За нечие блажено състояние,

или за нетърпима чужда болка.

За мъчните в душата им стенания.

За всичко. Само прошка да не молят...

А аз - лирикът тайно се надявам

с наивния си нрав на вдъхновител, 

че видиш ли, доброто се предава,

детето, както взима от родител.

И как да замълча пред туй клише, 

че "искала на тихо любовта"? 

С поезия убивам страхове, 

които я заключват в тишина. 

Понеже злото дебне по ъглѝте, 

а лошите очи четат с омраза, 

аз по-добре да пиша за мъглите 

и есенния танц на листопада. 

Или да се престоря на ощипан, 

по повод на ранѝмата ми същност, 

че някак си без видима причина, 

получа ли любов, аз гръб обръщам. 

Сега е по-модерно да си тъжен, 

до гуша помъдрял в самодостатъчност, 

и целият ни свят да ти е длъжен, 

защото сам на себе си палач си. 

В такъв се е превърнал днес човекът. 

Отказвам да съм в тази констатация. 

Спасение за мен е, че поет съм 

и мога да обичам без овации... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

26.10.2023