Притихналият вятър в косите

вещаеше предчувствие за грях.

И казваше – Ако заспите,

напразно аз за вас крадях.

Пречупени, под нас тревите

танцуваха в безплътен звук.

Защо за нас така тръбите?

Ние винаги били сме тук.

А нощното небе с дъх на песен

в хора на щурците се вреди

и полъхът от свят небесен

донесе в очите ти звезди.

Тревогите на вечната Вселена

се бяха спрели в миг щастлив.

Телата ни – в ласки осолени,

прегръщаха копнежа див.

И мекотата в твойте устни ...

И пулсът в твоето сърце ...

Минути вечност ли изпуснах?

В такт ли дивото зове?

Благодат ... И огън... Тласък ...

И времето наистина замря ...

Неспиращият, падащ пясък

залюби относителността.