В разтопения дъх на шибоя,
над брезите в зелено сияние
се прокрадваш, единствена моя,
като старо планинско предание...
И с крилата пернатият вятър
рови в топлото, вън на кирпича.
Мъжка роля в любовен театър
е да кажа, че пак те обичам!
Облак черен, с продрани навуща,
тропва дружно с нощта ръченица,
и не иска оттук да ме пуща –
кехлибар от звезди в броеница.
Днес тополата вън – самовила –
ясен лик в извор стар отразява,
а мерàта* с примамлива сила
вдъхновение пак ми дарява.
Медно свири върбова пищялка
и приглася ù в миг чучулига.
Ах, защо е земята тъй малка,
щом за обич на двама не стига!?
Мига скрито Голямата мечка,
небосводът отрано се буди.
И звездиците – златни юрдечки –
са корделки с безброй изумруди!
Аз желая те явно и скришом.
Тръпнат устните в песен непята…
В сън тревата под напор въздиша,
щом от страст се извиват телата!
В онемелия тъмен геран
на зениците сумрачночерни,
аз потъвам, от плам обладан,
и те любя с милувки безмерни.
© Владислав Недялков Всички права запазени