Мантия в дъжда
Мантия в дъжда
Развяла мантия в дъжда –
си тръгна по „Крайбрежна“,
Зад тъмните ми очила –
разля зеници нежност,
надигна в погледа вълна,
която те изпрати...
и в рифовете от стъкла –
разбита ще те чака.
С опашка твоят силует,
кат' въглен в блясък сгушен,
разсече черното небе
и с мълния го срути...
Безкраят сви се в раковина,
кънтящ от пустота,
погълнал ме наполовина –
с фаталност на жена.
Без перлата любов в сърцето –
душата ми е мида,
наивно милваща седефа,
с надежда да те видя.
Прибоят ми отне очите...
И песен от походка
залутана между скалите –
прошепна: - „морска котка...“
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Борис Борисов Всички права запазени
