Милена (по Р. Бърнс)
Както си пасях козата
във следобеда веднъж,
в миг излезе силен вятър,
заваля проливен дъжд.
Селото ни е далече,
а край мене - само ръж.
Но колиба недалече
с радост зърнах изведнъж.
И затичах със козата -
боса, в тоз пороен дъжд.
Влязох. Тръшнах и вратата.
И се озовах пред мъж.
Ха сега!... От мен водата
стича се като река!
Ми, да бягам? Но съдбата
бе решила не така!
Той ми даде суха дрешка
и ми каза само: "Дръж!"
Малко топлинка човешка,
ми донесе този мъж.
Вън плющи дъждът, не спира...
Светва!... Трясва изведнъж!...
Боже, как ще се прибирам,
и ще спре ли този дъжд?...
Двама сме във мрачината...
А отвън тече порой.
Той докосна ми косата.
Аз изтръпнах. Боже мой!...
Ха, сега се дръж, Милено,
щом голяма си мома!
Тъй в света е наредено -
да се пазиш ти сама!
Той наведе се над мене,
и докосна ме с ръка.
Их, бе, дявол да го вземе!...
Хубаво ми е така!...
После... спряха часовете...
Стана тихо изведнъж.
Вятър облаци измете.
Май че не вали и дъжд...
Но врещи отвън козата -
бре, какво проклето зло!
Тръгвам. Гледам от вратата -
то пък утрото дошло!
Бягай към дома, Милено,
и козата здраво дръж!
Как ще лъжеш баба Пена?
Где се кри от този дъжд?...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Роберт Всички права запазени
