Милена (по Р. Бърнс)
Както си пасях козата
във следобеда веднъж,
в миг излезе силен вятър,
заваля проливен дъжд.
Селото ни е далече,
а край мене - само ръж.
Но колиба недалече
с радост зърнах изведнъж.
И затичах със козата -
боса, в тоз пороен дъжд.
Влязох. Тръшнах и вратата.
И се озовах пред мъж.
Ха сега!... От мен водата
стича се като река!
Ми, да бягам? Но съдбата
бе решила не така!
Той ми даде суха дрешка
и ми каза само: "Дръж!"
Малко топлинка човешка,
ми донесе този мъж.
Вън плющи дъждът, не спира...
Светва!... Трясва изведнъж!...
Боже, как ще се прибирам,
и ще спре ли този дъжд?...
Двама сме във мрачината...
А отвън тече порой.
Той докосна ми косата.
Аз изтръпнах. Боже мой!...
Ха, сега се дръж, Милено,
щом голяма си мома!
Тъй в света е наредено -
да се пазиш ти сама!
Той наведе се над мене,
и докосна ме с ръка.
Их, бе, дявол да го вземе!...
Хубаво ми е така!...
После... спряха часовете...
Стана тихо изведнъж.
Вятър облаци измете.
Май че не вали и дъжд...
Но врещи отвън козата -
бре, какво проклето зло!
Тръгвам. Гледам от вратата -
то пък утрото дошло!
Бягай към дома, Милено,
и козата здраво дръж!
Как ще лъжеш баба Пена?
Где се кри от този дъжд?...
© Роберт All rights reserved.
