Аз винаги гледах през тъмен екран,
разкъсан от чувства познати.
Тълпата крещеше: „Та той е пиян!“,
топовен куршум ме разклати.

За хиляди братя останах „човек“,
качиха ме в думите низки...
Къде да изпратя последния чек,
награда за тлеещи близки?

Защо ме оставят и дните дори?
Къде е красивата младост?
Дали и в душата ми силно гори
поредният повод за радост?

Сега си отивам с ранена ръка.
Дали за тревата съм слънце?
Надявам се утре да бъде денят
наслада и шепот на зрънце...