Земята умори се под краката ми

от мойта престояла нерешителност -

от тебе да си тръгна окончателно

без думи, със безкрайни въпросителни.

И още да трепери нежността ми, 

когато измълчавам всяка мисъл, 

изпълнила ми цялото съзнание 

на липсата, в която те написах... 

А само представи си ако можех

да бъда тих творец поради щастие! 

Със дявола аз бих се обзаложил, 

че няма да се чуят мойте страсти! 

Защото любовта не иска крясъци, 

(присъщи са на мъката и болката)

но ти остана твърде недостатъчна

на принципа за "колкото, че толкова"...

И спрях да те обичам най-накрая.

(Да, знам, че не личи щом пиша стихове.) 

Чета ги в онемялата си стая. 

Поредна си в любовните ми митове... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

16.08.2023