Младата й смърт...
Видях я там, да, беше тя...
студена, бледа като зима,
покрита с одеало от цветя,
не мърдаше... не бе ранима.
Лицето й навяваше тъга...
очите й... прозрачно пусти,
втренчени в някаква дъска,
не виждаха, не улавяха импулси.
Хората с одежди черни
безверно бродеха навред...
с лица забулени и бледи
за сбогом чакаха те своя ред.
А тя... внедряваше отново нежност,
дори в младата си смърт...
Духът й сякаш ще е светла вечност,
поел към тайнствения, плашещ път.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Амбова Всички права запазени
