Младостта ми
Изпод дланите ми, зная, че си тръгва,
нарамила очаквания от сън неуловим.
На устните потрепна в стон и свърна
в посока неустоима, изчезна като дим.
Развихрила коси, глава отметна.
Помаха ми с крила от звездна пяна.
Прошепнах тихо сбогом, а исках да я върна,
бях приютила в нея любовта голяма.
Отхвръкна, като жадно за небето птиче,
от пурпура на моя златен залез.
По влюбени очи на моето момиче
видях как в сноп лъчи проблесна в изгрев.
Свенливо от косите си постеля ù направи.
Две длани ù протегна в тях да кацне.
Тъй както някога жена от мене стори,
напъпи я във роза с младост да разцъфне.
А тя ще тръгне, по лазури път открила,
ще пада, става, и пак ще продължава.
И в полета на слънчевата колесница
младостта ми в дъщеря ми ще е жива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
Красив и мъдър стих!
