Моето небе
В полите на онази планина,
която във очите ми се пъстри,
родих една безкрайна синева,
полята залюляха се на пръсти.
Дърветата замлъкнаха за миг,
листата бяха верен почитател.
Тополата бе горда... като дъб,
със клони, нарисувани ваятелно.
Небето ме покри със пелена,
а облаците дремеха във шепите.
Рисуваха ме с приказни слова,
припяваха на птиците със трелите.
Реката се протегна като миг
по лоното на нежното ми тяло.
И хладно облада ме... като вик,
отне това... което бе останало.
А някъде под твоето небе
дочувам, че усмихва ти се слънцето.
И писъкът, приличащ... на море,
по дланите ти лази... като истина.
По пясъка изписвам мисълта
и моето море ще стигне твоето.
Защото ти си моето небе.
И сладко е, по-сладко е от болката!
http://www.vbox7.com/play:32805165
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кремена Стоева Всички права запазени
