Мога
Мога облаче с ръка да пипна,
мога щъркела да приземя до нас,
мога вятъра с дъжда да викна,
но да спра сърцето си до тебе,
не успях.
Имам остри нокти и кама на устни,
имам сто рецепти за магии чудни,
имам светове от полюси и паралели,
но си нямам мъжко рамо – дом да бъде
при неверие.
Меки ми са чувствата, постелята,
меки длани галят ми ръцете,
меки са въздишките, копнежите,
ала теб те няма, щом вечерницата
пак изгрее.
Зимата догонва пролетта и лятото,
тъжната земя с кокиче се закичва
и небето слънчево се смее цялото –
аз, сама, без вятър, няма към кого
да тичам.
Розата – уханна, горда, ничия,
може да привика славея.Може да се слеят,
може зов да има. Песен да изпеят,
но коварен плен – тя, бодливата,
той – с криле е...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златина Георгиева Всички права запазени
