Копнеех да съм твоето пристанище

след дългобурни пътешествия.

Хвърли котва и си почини!

Защо се взираш в неизвестното,

и те влекат тъмните вълни?

 Но знаех - няма да останеш ти:

 монотонният прибой 

е като бавно изтезание.

- Добре, тръгни пак, не стой -

чака те ново разстояние...!

Не ми дължиш нищо.

Какво че еднонощни

пиянски ласки ми дари?

А аз очаквах още,

може би любов дори...

Радвам ти се скришно.

Крада усмивките ти с поглед

- кривото зъбче горе ме влудява -

 за друго да мисля не мога,

да те докосна някак се надявам.

  Но ти обичаш друг,

  значително по-млад от мен.

  Аз бях просто еднократен,

  в момент на слабост съжален,

  а после любезно отпратен.

Чувствам се като боклук,

 чакащ своя клошар:

 да ме прерови и се зарадва,

 че открил парче  хляб стар -

 днес пак ще може да обядва.

 Докога ще издържа? 

Да ме яздят изтощителни желания

и с шпори  да ме мушкат във сърцето,

а думите ти, пълни със мълчание,

като камшици да ме бият през лицето.

Дали да продължа?

Да чакам във далечносиня утрин 

онзи познат флаг да зърна, 

развят на кораб с цвят барутен,

и да прошепна: ”Ти се върна...!”