Момини сълзи
Момини сълзи
Станала рано Росица, в мръкнало още навънка,
лик си измила с водица, снага си стегнала тънка.
В дълги си плитки що сплела, китка трендафил се кипри
сребърни менци си взела, че на чешмата да припне.
Там си я чакал Стоян, росна ù китка да вземе,
после закичен, засмян менците да и поеме.
Веда им зла завидяла, на любовта всеотдайна,
вятър с коси разпиляла, криейки тъмната тайна!
Вдигнала страшно ръцете, тежка им клетва изрекла,
после ги стиснала двете, вòда додето потекла...
– Хубава, бяла Росице, в капки дано се превърнеш,
в ранна роса по тревица, в сълзи живот да обърнеш!
Твоето либе да жали, в шепите да те събира,
с пръст ако сал те погали, нека от болка умира!
Чакал Стоян на чешмата… Тръгнал обратно и гледа –
китка лежи на замята, росна но някак си бледа....
Минал се месец... година, ала Росица я няма.
В мъки Стоян се споминал, клетва стопила душа му.
Казват, на гроба му даже гарвани черни не грачат.
Утрото щом се покаже, само Росица там плаче.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Георгиева Всички права запазени
