Монолог
Не искам да съм твоя тишина.
Влуди ме оглушеното бездумие.
Взривих се с вик. И дълго над света
валях в порой от премълчани думи.
Говорех с теб... Бе странен монолог.
Разказвах ти за изгрева и залеза.
А думите, зърна от горски глог,
редяха се, досущ безкрайни нанизи.
Когато станах мокра от дъжда,
всред лятото, останало в очите ми,
аз в погледа ти болката видях.
И ти сънува танца под звездите ни.
А беше уморен от тишина,
Прескочи сам последните химери,
защото любовта не е вина.
И хвърлиш ли я, пак ще те намери.
И жива, ще прекрачи в твоя сън.
Като искра ще пари във сълзите.
Без думи ще говори. Като звън
ще проглуши до болка тишините.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йорданка Господинова Всички права запазени
