Монолог
Очите ми тревога само пият,
а устните молитви все шептят.
Мечтите ми уплашени се крият,
а дните ми... тях врагове броят...
Лицето ми - изцапано от сълзи.
Ръцете ми - мазолести от гняв.
Сърцето ми отново се разхълцва.
Дори в ковчега - пак ще бъда прав,
додето някой, (Дявола прегръща)
отново сатанински пие кръв...
и жива плът в студен метал превръща
да може да е с теб, да бъде стръв...
Но нека като млъкнала камбана
в живота ти безмълвен да тежа.
Завет написах... нещичко остана...
и ври във мен до кипване кръвта...
Сред ангелите нека да съм бяло.
Сред дяволите нека да съм кръст.
Понякога финалът е начало...
Човек е бил и си остава пръст.
а устните молитви все шептят.
Мечтите ми уплашени се крият,
а дните ми... тях врагове броят...
Лицето ми - изцапано от сълзи.
Ръцете ми - мазолести от гняв.
Сърцето ми отново се разхълцва.
Дори в ковчега - пак ще бъда прав,
додето някой, (Дявола прегръща)
отново сатанински пие кръв...
и жива плът в студен метал превръща
да може да е с теб, да бъде стръв...
Но нека като млъкнала камбана
в живота ти безмълвен да тежа.
Завет написах... нещичко остана...
и ври във мен до кипване кръвта...
Сред ангелите нека да съм бяло.
Сред дяволите нека да съм кръст.
Понякога финалът е начало...
Човек е бил и си остава пръст.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
