Монолог на Свободата
Свободна съм да правя лични жертви
от раждането чак до края на живота.
В оковите на вечния компромис
създавам връзките си с обществото.
Понякога усещам как летя,
но напоследък рядко ми се случва.
Заета съм да сбирам, умножавам и деля
поредната си цел – поука.
Да чукна на дърво,
все нещичко при нужда ще извадя
за да опазя своето добро
от онзи, на когото то не се полага.
Поискала си бих, ако случайно срещна Бог –
създателят на райската градина,
да седна под прочутото му с ябълките си дърво,
ей тъй, с домашните и от приятелите, ако може, с неколцина.
Да пийнем по едно.
За наше здраве. И що пък не,
за здравето на този и на онзи свят.
Да тропнем и хоро.
Докато демоните във душите ни заспят.
Пък може Бог да се усмихне.
Да седне там сред нас.
Нали и нему сме налели пиво,
отчупвайки от своя хляб.
И в крайна сметка да ни каже:
къде сме сбъркали и как,
преди да си поиска и от нас лодкарят
две сребърни монети за да ни откара
в непознатия ни свят.
Една паричка съм и с две страни
подрънквам в джобчето на битието.
С мен всеки бърза да плати,
каквото дадено му е или отнето.
Алъш-веришът винаги върви.
Усещам се като проклятие и дар.
Преди да ме похарчат съществувам.
За някого съм лек, за друг съм мор,
но всички мен бленуват...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени
Благодаря Ти... !*
