Монолог на Свободата
Свободна съм да правя лични жертви
от раждането чак до края на живота.
В оковите на вечния компромис
създавам връзките си с обществото.
Понякога усещам как летя,
но напоследък рядко ми се случва.
Заета съм да сбирам, умножавам и деля
поредната си цел – поука.
Да чукна на дърво,
все нещичко при нужда ще извадя
за да опазя своето добро
от онзи, на когото то не се полага.
Поискала си бих, ако случайно срещна Бог –
създателят на райската градина,
да седна под прочутото му с ябълките си дърво,
ей тъй, с домашните и от приятелите, ако може, с неколцина.
Да пийнем по едно.
За наше здраве. И що пък не,
за здравето на този и на онзи свят.
Да тропнем и хоро.
Докато демоните във душите ни заспят.
Пък може Бог да се усмихне.
Да седне там сред нас.
Нали и нему сме налели пиво,
отчупвайки от своя хляб.
И в крайна сметка да ни каже:
къде сме сбъркали и как,
преди да си поиска и от нас лодкарят
две сребърни монети за да ни откара
в непознатия ни свят.
Една паричка съм и с две страни
подрънквам в джобчето на битието.
С мен всеки бърза да плати,
каквото дадено му е или отнето.
Алъш-веришът винаги върви.
Усещам се като проклятие и дар.
Преди да ме похарчат съществувам.
За някого съм лек, за друг съм мор,
но всички мен бленуват...
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Благодаря Ти... !*
