Моят първи приятел
Две чорапчета бели, очи като циганско лято –
мойто кученце черно и първият детски приятел...
Как беснеехме само на двора пред старата къща:
две безгрижни души, си разделяхме хляба насъщен.
После – апартамент. И си стегнахме всички багажа –
няма място за кучета в новия дом. И за мънички даже...
И баща ми го даде на някой – две чорапчета бели
и очи като есен... в очакване времето спрели.
Аз забравих веднага за моето мъничко куче.
Бързах в този живот, бързах целия свят да науча.
А пък то е скимтяло и гризало нощем синджира
и с очи се е молело тъжно: „Пусни ме! Умирам...”
И един ден, не помня, навярно година по-късно,
черна топка космата на пътя във мене се блъсна...
Две чорапчета бели и топли очи... като лято –
мойто куче добро! Моят най-добър първи приятел
по ръката ме близна с езиче и лапа протегна.
И ме стегна жестоко отляво. От обич ме стегна...
Моят първи приятел отдавна се скита из рая...
Някой ден ще го стигна, ще чукна на входа. И зная –
ако Бог ме попита: „Дете, на обичане кой те научи?”,
ще Му кажа с ръка на сърцето: едно куче!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ники Комедвенска Всички права запазени
