Моята вълчица
Не ме боли гърба от стари рани.
Боли ме от кинжалната ѝ мисъл -
лъжата, че умишлено избрана е
да бъде повод стихове да пиша.
Поддадох се, признавам и сгреших,
а времето на никой не прощава.
До дъното горчилката изпих,
ала още на блаженство се надявам.
Досущ на единакът заприличал,
отчаяно се влюбвах в пълнолуния.
Луната обожание обича
(Поетите не вярват в празнодумия.)
Но твоят остър нюх е безпогрешен.
Надуши още врящата ми кръв.
След воя на тъгата безутешен,
страстта ти разпозна ме, като вълк.
Живяла със усещане за плячка
и с тихото търпение на хищник,
ти знаеш колко струва всяка крачка,
но никога не спря пред нищо.
Наме́ри ме, когато се прочитах
във белези от мъчно оцеляване.
Прилегна във душата ми на скитник.
Обрече ме във тебе на оставане.
Премина огън, пепел и вода
да бъдеш съдбоносната ми жрица.
Вълкът не ще повярва на луна,
а само във сърцето на вълчица!
©тихопат.
Данаил Антонов
01.09.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
