След онзи ден, в който те загубих,

завинаги запечатах твоя лик...

Красивите си дни аз погубих,

щом съзнанието ме връщаше в онзи миг...

Обгърнато от меланхолия, моето страдание

не можеше да се опише на никой език...

Да плача и страдам не е мое звание,

но защо никой не се отзова на проклетия ми вик?

Студеният полъх ме приспиваше, като сняг,

а ледени висулки заместваха стрелите...

Студенината се превръщаше във мрак,

но така и не спираха сълзите...

Защо и погледът ми не беше както преди,

от любов очите ми преди пламтяха...

Болката остави в душата ми нелечими следи,

но чувствата ти не се отзоваха!...