Мъжът с цвете от гробищата
Сами сме – значи залезът съм аз.
Примигвам с бивши мигли на момиче.
„Иди си, залез” – извисява глас –
Проклет да си!” А всъщност ме обича.
Камелия Кондова
Любимата е само на ръка,
но не е под ръка. Прикаждам спомен.
Преди напълно да я отрека,
светът скимти разяден и поломен.
Пръждосвай се! – тя дращи с дрезгав глас,
тъй както нощем дращеше гърба ми.
И аз уж тръгвам, а си правя пас,
по нервите ù ходя със налъми.
Дали съм глух? Аз чувам по-добре
от келнер, алчен бирник или влъхва.
Любимата след малко ще простре
душата ми отвън - да поизпръхне.
Ще стъпча фас. А тя ще се смълчи,
понеже аз по правило не пуша.
Разкашкано из нейните очи,
сърцето ми ще тупне като круша.
И пак ще съм любимият ù мъж,
завърнал се от гробищата с цвете,
когато зърне в мрака изведнъж
как ризата ми – бяло знаме – свети.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
