Мълния
Много често се питам ти кой си
и кои ветрове те довяха?
Като мълния блесна в покоя
с гръм удари по моята стряха.
После сякаш взриви битието
и огньовете в мен разгоряха,
а сега лудо бие сърцето
и очите ми в тебе се спряха.
Знам, не си напоителна влага
а порой, който лудо ме пръска.
И не си онзи мъж, който чака
да пристигна покорна, на пръсти.
Но си облакът бял дето тича,
навалял мойте хребети диви,
гръм и мълния, в миг на обичане –
светлината в дъжда е красива...
Мое щастие, звздно бленувано
жарко слънце над горски дъбрави,
тъй желано, горещо целувано
само мое... недей да се бавиш!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йорданка Господинова Всички права запазени
