Мълния
Много често се питам ти кой си
и кои ветрове те довяха?
Като мълния блесна в покоя
с гръм удари по моята стряха.
После сякаш взриви битието
и огньовете в мен разгоряха,
а сега лудо бие сърцето
и очите ми в тебе се спряха.
Знам, не си напоителна влага
а порой, който лудо ме пръска.
И не си онзи мъж, който чака
да пристигна покорна, на пръсти.
Но си облакът бял дето тича,
навалял мойте хребети диви,
гръм и мълния, в миг на обичане –
светлината в дъжда е красива...
Мое щастие, звздно бленувано
жарко слънце над горски дъбрави,
тъй желано, горещо целувано
само мое... недей да се бавиш!
© Йорданка Господинова All rights reserved.
