8.03.2010 г., 0:49 ч.
Мъртви са всички небета
Изваля се небето.
Изваля се...
Вече няма дъги в небосклона,
отдавна забравих цветовете
и вече хич не ми е щуро.
Изваля се в очите ми.
Мъртви са всички небета.
И розите тягостно бодлите опипват
на чуждите храсти, до болка познати.
Ежедневност, казваш.
Сипи по две големи.
После ще забравиш.
После бодлите ще са интересно бреме,
дошло, за да ни упои със вяра,
че утрото ще бъде цветно.
Прогнозата - дъждовна.
Прозорецът не спира да вали
и толкоз ми е облачно-валежно...
© Полина Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
не спирай да обливаш земята
с пречистваща вода,
не спирай да изтръгваш ароматите
на хиляди нищожни неща,
приели безмълвно твоите решения,
не спирай да бъдеш безпощадно и сиво,
не пускай слънцето
да покаже усмихнатото си лице,
да не би да види мъката и отчаянието,
които напразно се мъча да прогоня
от сърцето си,
замествайки ги с наивна надежда
и глупави "може би".
Когато цветята се раждат,
и молят за светлина,
те не знаят,
че вятърът ще разруши щастието им
и смело разтворили пъпките си
пият сладостите на една лъжовна радост.
Аз, обаче, поглеждам назад,
към храма на разбитите си илюзии,
към покритите му с брашлян колони,
и вдигайки очи към теб,
о небе,
виждам себе си.