На 60
НА 60
Нявга Бог е решил есенес пелени да ми стелне –
с укротени треви, с прегорели под слънцето храсти
и дъждът да умие очите ми рано в неделя,
щом първица проплача и в залеза мълком порасна.
Оттогава все кътам последните златни прашинки,
със които небето напомня, че има и утре,
че животът без обич не струва дори и стотинка
и че мостът към другия може от раз да се срути.
Всяка вечер записвам с лилаво небесно мастило
колко много обичам света и че татко ми липсва,
и че той – ако ангел е, нека в съня милостиво
знак даде ми, че вижда дървото ми как се разлиства.
Как посрещам напролет жадувани птици и строфи,
как ги храня със плод и от вятъра люлки си връзвам,
та душата ми спре ли за сън и на прага ми грохне –
уморена от скитане в белия свят, да не мръзне.
И се моля – наесен да бъде, когато си тръгна,
и по залез – към който очите ми дълго да гледат –
като зряла смокиня разпукан, убийствено дъхав,
за да знам, че към Рая нагоре пътеката следва.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
