На 60
НА 60
Нявга Бог е решил есенес пелени да ми стелне –
с укротени треви, с прегорели под слънцето храсти
и дъждът да умие очите ми рано в неделя,
щом първица проплача и в залеза мълком порасна.
Оттогава все кътам последните златни прашинки,
със които небето напомня, че има и утре,
че животът без обич не струва дори и стотинка
и че мостът към другия може от раз да се срути.
Всяка вечер записвам с лилаво небесно мастило
колко много обичам света и че татко ми липсва,
и че той – ако ангел е, нека в съня милостиво
знак даде ми, че вижда дървото ми как се разлиства.
Как посрещам напролет жадувани птици и строфи,
как ги храня със плод и от вятъра люлки си връзвам,
та душата ми спре ли за сън и на прага ми грохне –
уморена от скитане в белия свят, да не мръзне.
И се моля – наесен да бъде, когато си тръгна,
и по залез – към който очите ми дълго да гледат –
като зряла смокиня разпукан, убийствено дъхав,
за да знам, че към Рая нагоре пътеката следва.
© Валентина Йотова All rights reserved.
