НА 60
Нявга Бог е решил есенес пелени да ми стелне –
с укротени треви, с прегорели под слънцето храсти
и дъждът да умие очите ми рано в неделя,
щом първица проплача и в залеза мълком порасна.
Оттогава все кътам последните златни прашинки,
със които небето напомня, че има и утре,
че животът без обич не струва дори и стотинка
и че мостът към другия може от раз да се срути.
Всяка вечер записвам с лилаво небесно мастило
колко много обичам света и че татко ми липсва,
и че той – ако ангел е, нека в съня милостиво ...