На Димо Станев от Стара Загора
(по снимка от Мелнишките вечери, 2002)
На снимката: едно старозагорче,
засилило се думи да троши,
да хруска римите и - за да ги засрамвал! -
шлюпките по хората да мята.
И аз до него потопорчен.
Демек - разбираме от занаята.
Претъпкано е стихове -
и умовете, и джобовете ни, и стомасите ни са претъпкани.
Дошли сме тук като на карнавал -
да хвърляме остатъци.
Ги твоите купуват и преглъщат като веронал,
ги моите използват за салфетки,
да бършат бликналата пяна от устата си.
В една компания сме двамата, поете!
Дай да не спорим, кой по-голям, кой по-нормален.
Ти думите гризеш от болка,
а аз ги глозгам и се кефя!
И на твоя, и на моя гроб ще никнат стихове.
И ний това.
Ти като влак ще префучиш през дефилето,
към своето Никъде.
Аз като малка гара ще остана,
в своето Никога.
Но докато седим така,
аз - вдетенено старче, ти - непораснало от мъдрости дете,
но докато минава влакът
и гарата от грохот се люлее,
ВИЖ,
дядо Боже с месеца и слънцето в ръце,
като с две кани,
и се чуди от коя да ни налее.
И аз за шлифера го дърпам, за да послуша стихове на маса,
и ти за трети път му казваш, че вместо вино искаш БИ-РА,
а Той не чува.
Не,
след тая снимка вече съм съгласен:
друго може,
но от поезия и от поети дядо Боже нищо не разбира!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Райчо Русев Всички права запазени
