На хладно безразличие обречен
На хладно безразличие обречен,
се скиташ сред забързани тълпи.
И тялом тук си – мислено – далече,
такива, като теб градът търпи,
за да не го подпалят светлините,
че с тежка смрад прикритото гори.
Подушил те плашлив, но любопитен
и песът отминава те дори.
Ограждаш се от хорската гълчава,
от светли думи вдигаш сто стени.
Щом всеки в този свят те подминава,
на болката се молиш: "Подмини,
че аз съм само влак на тъжна гара,
с вагони празни. Стар и демоде.
Годините редувам – нова, стара
и дните ми забравата краде.
Дали в прекрасен ден, току пред края,
съдбата ми внезапно ще реши,
да купи два билета? Аз не зная.
Къде отиват сродните души,
които носят куфара очукан,
И се държат в съня си за ръка?
И любовта не крият. Не им пука.
По-видими в тълпата са така...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
