На Жена ми.
А този стих ще бъде малко тъжен.
(Възторгът не понася моя ум.)
На никому, със нищо длъжен,
единствено за тебе имам думи...
Сега ми се мълчи, понеже помня
в онази наша бяла тишина,
как плахо, като с длани на бездомник,
докосвах твойта нежна красота...
Но беше толкоз кратко, като миг,
прекъснат от законите на времето.
Очите ми не виждат твоя лик.
Ръцете ми самотни са без тебе.
Защото ти си моята надежда.
Защото ти си моето дихание.
Защото си направена от нежност
и цялата си моето желание.
Защото денонощно си ми мисъл.
Защото ме вълнуваш до блаженство.
Защото много пъти те написах,
и вярвах, че те има във Вселената.
Защото ти усмихваш мойта мъка.
Защото ме завиваш с топлина.
Защото си душа в гореща плът.
Защото ти си моята Жена!
А този стих е, всъщност много влюбен.
И нищо, че ми липсваш безутешно.
Най-лесния привидно, път е труден,
но ние с тебе знаем две и двеста...
Ще помълча и вероятно ще заплача.
Тъгата на поета му прилича.
Далече си, а сякаш си на крачка.
Ела за доживот да те обичам!
©тихопат.
Данаил Антонов
16.10.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
