на Жоро

Самотата сърцето ми пронизва

студена,  като стоманен меч.

Очите от сълзи подгизват,

в мен я няма любовта вече.

Поглеждам през прозореца,

виждам само пустота.

Надниквам в сърцето си,

чувствам само празнота.

Не съм кукла на конци,

защо не мога да съм волна?

Аз съм нищо в твоите очи,

може би дори от лудост болна.

Сърцето ми сега го няма,

безследно изведнъж изчезна.

След твоята подла измяна

всичко хубаво за мен залезна.

Мисълта за утрешния ден

ме прави още по-нищожна.

И надеждата я няма в мен,

дори към себе си не съм грижовна.

А как искам да забравя

или да се събудя променена.

Жалко, но не мога да престана

от съдбата своя да съм изумена.

Че можеш да обичаш аз повярвах,

в живота без да мисля се впуснах,

в сърцето непознато нещо чувствах.

А ти сякаш ме използва и захвърли,

поигра си малко с мен и ме заряза.

Върху душата като болест се нахвърли

една неподозирана, подла зараза.

И сега останах с болката сама

с нея вече сме ръка за ръка.

А ти си там, някъде далече,

тази мисъл не понасям вече.

Излязох отвън сълзите притаила,

но около мен нищо не забелязах.

Дори слънцето лъчите беше скрило,

и отново аз самичка се оказах.

Насълзена вдигнах погледа нагоре

към небето синьо, тъй просторно,

и може би, инутиативно, самоволно

слънчеви лъчи ме достигнаха неволно.

В живота повторно се вкопчих,

радостите бързо връхлетяха.

Дори да не вярваш – аз те забравих,

раните в сърцето намаляха.

Не знам къде си, даже не ме интересува,

успях малко по малко себе се да върна.

Нюанси дъгата нежно по тялото рисува

и окрилена аз надеждата прегърнах.

За мен единствения аз намерих,

до мен успя щастието да се домогне.

От полъха на съдбата леко потреперих,

в живота всичко да видя болката помогна.

Благодаря сега за това, което направи,

пълноценна вече се чувствам.

Много страдах, че някога ме остави,

но се изправих и щастието се върна!