На моето момиче
На моята прекрасна дъщеря.
На моето завършено творение.
За всяка малка, кактусна сълза,
пролята от виновно отчаяние.
За всяка болка свита във юмрук,
нанесла ти убийствени последствия.
Изляти в диги… думи… като вик,
преглътнати усилия с годините.
Прекършени мечти, живот - триптих,
и тихи крачки в чуждите животи.
Любови болни, болни, като смърт,
депресия, отричане… в улуци…
изливат се във времето и пак,
отново всичко, всичко се завръща
във онзи вледеняващ кръговрат,
увиснал, като удушена зима…
И ти напред, а той така назад,
те връща там, където нямаш сила
и… дишаш в шепи, бели, като сняг,
и виеш от китарената струна.
И после се отпускаш и летиш,
в една неподозирана прегръдка.
Каква е тя? Дали не е лъжа?!
Дали си ти? Дали е той?… Въздишка.
……………………………………
Проклинай го в разкъсания мрак,
защото знаеш как ще те “обича”.
И нека театрално и в екстаз
да тупка, там отляво - Мира, Мира.
А после си тръгни, вдигни глава,
дори да се стопи след тебе здрачът.
Обичай пак… до следващия мъж.
Големите момичета не плачат!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кремена Стоева Всички права запазени
