На моето момиче
На моята прекрасна дъщеря.
На моето завършено творение.
За всяка малка, кактусна сълза,
пролята от виновно отчаяние.
За всяка болка свита във юмрук,
нанесла ти убийствени последствия.
Изляти в диги… думи… като вик,
преглътнати усилия с годините.
Прекършени мечти, живот - триптих,
и тихи крачки в чуждите животи.
Любови болни, болни, като смърт,
депресия, отричане… в улуци…
изливат се във времето и пак,
отново всичко, всичко се завръща
във онзи вледеняващ кръговрат,
увиснал, като удушена зима…
И ти напред, а той така назад,
те връща там, където нямаш сила
и… дишаш в шепи, бели, като сняг,
и виеш от китарената струна.
И после се отпускаш и летиш,
в една неподозирана прегръдка.
Каква е тя? Дали не е лъжа?!
Дали си ти? Дали е той?… Въздишка.
……………………………………
Проклинай го в разкъсания мрак,
защото знаеш как ще те “обича”.
И нека театрално и в екстаз
да тупка, там отляво - Мира, Мира.
А после си тръгни, вдигни глава,
дори да се стопи след тебе здрачът.
Обичай пак… до следващия мъж.
Големите момичета не плачат!
© Кремена Стоева All rights reserved.
