На моето училище...
Сред стените ти кънти все още
звънкия ми детски смях.
Кажи, Училище, защо не може
да стана мъничка, каквато бях?!?
По чиновете моята следа личи
и последни думи за СБОГОМ на дъската.
На раздяла тежко е! Мълчим...!!!
Свели тъжно пред теб главата.
Не искам да си тръгвам вече,
оставям тук най-скъпите години.
Училищен звънец зове далече,
върнете се, спомени мили.
Дари ме с храна духовна,
направи от хлапето истински човек.
Вече съм жена горда и свободна
и това дължа на теб!
Зад вратите ти, училище свидно,
остават толкова блянове скрити.
Ще заплача. Не е обидно...!!!
Заслужава си!!! БЛАГОДАРЯ ТИ!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Маринова Всички права запазени
