На нея единствено вярвам...
Стига хвърляхте камъни, хора!
Нямам вече къде да ги зидам.
Чак до слънцето стигнах. До горе.
С всяка болка и всяка обида
вдигах все по-високата кула
зъби стисках и все се катерех.
Вечно бях не видяла, не чула
след последния скок непремерен
си помислих: Дори без посока,
все ще хвана я облак, я вятър,
тази кула е доста висока,
а далече под мен е земята.
Тъй се случи пламти и препича
лято зло. Птици всуе се молят...
Падат сламки – звезди от кирпича,
а до мене – готова за полет,
изгоряла, опърпана, грешна,
цял живот тя е белият гарван,
любовта ми. Пред смърт ще я срещна...
Знам... На нея единствено вярвам...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
