На огледалото простих
Спокойно си, като река,
видяла скърби и съблазън
и отразяваш ме така,
така ме виждаш – неизказан,
в очите немият въпрос,
виси, като усмивка крива,
разгърден, гологлав и бос,
хлапакът в мене си отива.
Коя е сивата жена,
която плахо в теб надзърта
и как можах да променя,
онази Палечка, та в кърта,
превърната е, няма дом
и не лети с крилата вече.
Огледалата чупи, щом,
денят прелее плахо в вечер.
Снегът ли плещите преви?
Април в косите пръсна бели,
цветчета, сякаш са треви
и в огледалните недели,
детето в мен е отразил
а огледалото го гони?
Ех, остаряваме, със стил
и лястовичи сълзи рони,
пак птиче, в пукнато гърне,
щом късна есен си отива,
красива, или вече не,
в сърцето Палечка е жива.
Спи и сънува цветен стих,
и шие рокли на цветята...
На огледалото простих,
че ми показва непозната.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
