На педя от спомен
Бях малко момиче, дошло от града
при живия корен на село.
Там облаци пускаха млада брада
и свиреше вятър на чело.
Зад клоните вечер узряла луна
събличаше мрака с усмивка.
Зората наливаше млечни зърна,
разсънено слънце поникваше.
Ожулил коляно, невинният ден
търчеше пред мен като щурав.
Големият орех, от дядо саден,
ме гушваше сенчест и хубав.
А снопче от първите юлски лъчи
на детството връзваше люлка.
Животът ме гледаше с благи очи,
мечтите предеше на хурка.
Но в двор буренясал ме чака сега
прозорец – въпрос незатворен.
Бездомният вятър развява с тъга
на детството сухия корен.
Къде ли замина на юли духът,
безкраен му беше хармана.
Там моето щастие, търсещо път,
на педя от спомен остана.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
