Като метро прелитат пред мен...
прозорците светли на дните ми.
На перона чакам зашеметен.
Черта бяла зачертава очите ми
и потъва в онзи черен тунел...
И докато още пунктирам светлините
с пътуващите нанякъде хора,
търсещи неоткритите свои истини,
прислонени до друг за опора,
вятър изостанал роши косите ми,
донесъл тишина за отмора...
Стоя на перона закъснял и умислен –
накъде съм се забързал с метрото...?
© Валентин Василев Всички права запазени