На протест

Спирките пълни 

чакат ли, чакат както всеки ден,

изморени възгласи размиват мощта на вика.

Улиците линиите си разширяват,

едва едва побират бунта все още несломен.

Гордо си крачат без капка пот по чело,

очите с острото на табелите си вадят.

Енергия неописуема по шевовете на дрехите пращяща,

умората сякаш крие се под кожата от гласовете трепереща.

Полицейски коли пришити за тях,

тихо, спокойно си карат, наблюдават сякаш вградени са в тях.

Душите откачат, пищят и припират,

мотивите си някои дори често изгубват 

и трудно после намират.

Едно в едно става града,

разсеяните ветрове назад ги 

избутват с юмруци невидими,

шамари забиват те все непредвидени.

Безполезно изглежда всичко това

Преувеличено е ехото на непримиримостта.

Ден със ден си плашещо  бил приличал,

това бил начин човекът някак си странно да се развличал.

Повечето не считат за нужна

какафонията пламенно пламтяща,

други отричат, че има я тя.

Бутам ли бутам се,

изнервена колкото тях.

Минутите броя ги,

целта си своя малка гоня.

Бягам, избягвам и

после спокойно причаквам 

момента удобен да се прибера.

Прекършеното от крясъци гърло

отказва се,

бурята улиците за секунди прочиства,

локвите давят и не се на хора насищат.

За момент градът си е същият пак.

Мокра, замлъкнала,

движа се, следвам  плана отпреди тях.

В петната от капки по дънките

гледам надолу,

признавам интересувам се, но

вероятно твърде малко.

Нищо не мисля,

но питам се все пак:

Дали безполезен е бил опустошителния вик на града?