На разсъмване плачат върбите
На разсъмване плачат върбите
край заспалата тъмна река,
сякаш спомнят си Дядо с торбите
как ми маха за сбогом с ръка.
Конят вече потропва с копито,
Дядо нежно го гали по гривата -
той отиваше рано и сееше жито,
но пося свойте мисли на нивата!
Изкласиха във мен натежали,
горестни, мъдри, в дълбокото скрити,
бодливи и остри кинжали,
на душата във мекото впити...
Днес сама си се питам - можах ли
да изпразня на Дядо торбите?
Знам, детството и него не прежалих,
на разсъмване плача с върбите...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Рада Димова Всички права запазени
