На ръба на крясъка
Хвърчи денят. И на ръба на крясъка
потъва във зениците на лампите.
Шамарите му - вятър смесен с пясък
по бузите ми аленеят пламъчно.
И днеска оцелях. Почти напук...
А пропълзяха през пукнатините ми
и гняв, и болка. С ненадеен студ
докоснаха сърцето ми, обвиха го...
Нощта пристига.Сънищата впряга
да кърпят на душата ми пробойните.
Юнак не можел да стои без рана,
а аз не искам да заспя без бронята.
Защото знам, макар денят отмина,
отровите му (дарове приятелски)
в кръвта ми упорито циркулират
и ще горчат, дори да ги подслаждам
със безразличие облечено в мълчание.
Светът е ад. Капаните му - пропаст.
Повтарям си, дано да не забравя,
че всеки ден заблуди нови носи.
Допусна ли ги близо - ще ме смачкат,
ако не позволя - ще съм самотна.
Чрез недоверие ще се предпазвам,
но няма да се вдигна нависоко...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дочка Василева Всички права запазени
