Пролетта не успя да дочакаш
и кокиче да откъснеш с ръце,
не дочака и първото внуче,
за което копнеше твойто сърце.
Душата ми тъжна е вечер
и от очите ми дъжд вали.
Ти замина много далече,
живееш сега сред звезди.
Щом вятърът повее, татко,
търся те в облаците бели.
И питам се дали щастлив си
там - в просторите небесни.
Как с мъката да се преборя
и отляво да не ме боли?
Как истински отново да се смея,
когато тъй далеч от мен си ти?
© Любка Момчилова Всички права запазени