Тишина.
Щастието топи се в звуци на безмълвна красота.
Аз търся кратък отглас на някой,
нещо в тая пуста тишина.
Но няма!

Самота.
Отново ме обхваща с прегръдката на стоманен оков.
В кратък миг надеждата загива и сълзите нямат волята да потекат.
Те капят вътре в пресъхналия ручей на любов,
те нямат жал, те няма как да спрат.

Безпомощност.
Разкъсва ме за кой ли път?
И пак очите, ми стъкло и лед,
без спир в тая тишина пищят.

Единствен звук.
Дъхът бездушно сепва се от няква тежест.
Каква е тя? Пак онази болка! Защо ме дави, защо е тази самота?

Колко време мина от тогава?
Колко време бях сама в свойта странност?
Колко дълго гълчех се в лабиринт от мисли
и потъвах в маглата на своето бездушие?

И мина време.
Отпердено перде пропуска лъч в мойта стая и той
със свойта арфа огласява моето сърце.
Надеждата откючи се в малък процеп светлина
и ето, веч не съм сама.

Благодаря!
Намерих себе си в глухи чувства и мечти,
себе си в своите очи,
открих в най-дребните неща - безмерна красота,
намерих красота и в ТИШИНАТА!