Надеждата умира много бавно...
Когато ежедневието е умиране...
И нощите са тънки като косъм
опънат по посоката на изгрева.
И капелно към вените тече живот.
И въздухът тежи - не е за дишане,
а за сбогуване със погледи
между изстиващите мигове...
Когато бъдещето е в застоя...
Когато незначителното става важно,
а важното е смешното за жалост...
Пътечката от мисли като мравки
най-ценното отсява и отнася...
Към следващата нощ (като възможност).
Към следващия ден (та чак до залеза).
Надеждата на капчици в часовника
пълзи, умира бавно, много бавно...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дочка Василева Всички права запазени
