Надеждино поле Х
Х
Полето сърдито шумеше
и вятър тревите коси.
Щурецът пак тъжната песен
в миньорните нотки изви.
Ликът си луната безмълвна
показа зад облак бухлат.
Навярно тук скоро ще съмне
под пурпурно-светъл халат.
И старецът млъкна. В лулата
натъпка качака до дън
и клъцкайки искри с чакмака
в прахана захвана огън.
Лютивият дим го задави
и кашлица остра задра.
А после главата изправи,
протегна вдървена снага.
Покрусен от драмата гледах
познатото близко лице.
Той тъжната стара легенда
след малко отново поде:
( Следва )
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
