Очите ти във мен се впиват като жило
и въздухът от синьото трепти в хипноза.
Не искам да си спомням грозното бесило,
възпявано години в стихове и проза.
Нима позорът може в дата да се вмести?
И Февруари да опишем във куплети?
И днес, Апостоле, в портрети си обесен,
над гузните ни съвести ликът ти свети.
Бледнеят думите, ръката ми трепери...
Годините не са стопили ледохода
на онзи вик-въпрос, написан във тефтера:
"Народе????"